Там, където магията е жива

Юни месец обикновено е малко труден за риболов по планинските реки. Особено последните години, когато сякаш се наблюдава едно изместване на зимния сечко към пролетта и сме свидетели на обилен снеговалеж в месеците, когато природата се пробужда – април, дори май. В резултат през юни месец във високата планина още белее снежната шапка на планинските зъбери и зимата печели битката с пролетта. В същото време валят и доста пролетни дъждове, което съчетано  с покачващите се температури и снеготопенето правят задачата за избор на река много трудна.

Такъв беше и краят на юни тази година. Седмица преди заветния ден, обаждане на добър приятел(Павката от Балканка), с покана за съвместен излет, ме накара да започна да ширя по картата с цел избор на река.

Откакто Павката стана горд баща и се зае с нелеката задача за изграждане на собствен дом, не му остава много време за риболов и затова реката със сигурност трябваше да е от най-магичните, тези които ти държат „влага“ дълго след това. На 22.06 вечерта Павката ми звъни и вика, че няма какво да го мислим, реката е онази, в която той се влюби още първия път като го заведох. Добре, казах, остава и времето да мисли същото. Уви, вече 3 дни дъждът в страната не спираше и шансовете бяха много малки. Все пак, в 4 сутринта на 23.06 Павката паркира пред нас и вика: „Хайде, че закъсняваме“.

Двата часа път много бързо се изнизаха в сладка раздумка и спомени от отминали съвместни излети. На развиделяване, малко след 6 сутринта, стигнахме мост в долната част на избраната река. Излязохме от колата и свежестта, която ни лъхна няма как да се опише с думи. Мъглата действаше доста отрезвяващо. Нямахме обаче търпение да хвърлим поглед на реката. А тя, сгушена там сред клоните на дърветата при моста, най-после се показа. За съжаление цялото ѝ корито беше пълно догоре с вода, образуваща огромни вълни, както обичаме да казваме – „реката беше плавателна“.

Трябваше да мислим как да се измъкнем от ситуацията. Познавам реката в по-голямата ѝ дължина. Решихме да се качим около 20 км по-нагоре, където има достъп, а и в този участък се вливат множество притоци, та човек никога не знае.

Беше доста опознавателно да открием, че нагоре реката е съвсем различна, на места пълноводна, но много бистра, от един момент натам замътваща и накрая намерихме притоците, които я превръщаха в „плавателна“ и кърваво мътна.

Първоначално решихме да пробваме по един малък поток, който образуваше хубави вирове, беше пълноводен, но бистър, тъй като в района, основната река вече не ставаше за риболов.

Започнахме да подаваме кой каквото е приготвил, с надежди да се запознаем с местните обитатели, но тях никакви ги нямаше. Все пак да газиш във води, които стават за пиене, е достатъчно зареждащо.

След половин час се решихме да се местим. Дръпнахме нагоре по основната река, в участък, с доста цвят на водата, пълноводен, но все пак позволяващ риболов. Пуснахме се в близост до стар каменен мост, като Павката си хареса едно вирче над моста, а аз реших да пробвам на дълго изтичало с разлив, малко по-отдолу, на задържане. Кълванетата не закъсняха. Много бързо на задържане, на малка въртележка и едно ярко воблерче, се показаха 4 неголеми рибки, които ни даваха надежди за успех.

Продължихме в духа на истинските членове на клуб Балканка да се движим рамо до рамо, като се редуваме кой пръв да заметне в следващия вир. Павката си обича въртележките, аз повече наблегнах на клатушките и воблерите, макар, че водата определено си беше за едри тежки въртящи блесни, които са по-лесно видими и създават достатъчно силна вибрация в бързите и замътени води. Набързо и съвсем логично, всеки си нацели по една примамка, която хем да устоява на напора на водата, хем да минава близо до дъното, където се криеха рибите в тази „фуражомелка“. А речните обитатели започнаха стабилно да се показват почти на всяко място.

Достигнахме един по-дебел вир, Павката реши да пробва на воблер с розов гръб, производство на един от най-добрите български майстори Христо Златев. Още на първото замятане, зад воблера се впусна много хубава риба, но нямаше време да го настигне. Знаехме, че е там и трябва да я провокираме. Павката заметна отново, агресивен туич и реката изригна. Рибата даде хубав отпор, с бърза смяна на посоките в буйната вода, но майсторското боравене с въдицата от негова страна не ѝ остави много шансове и пред нас в кепа полегна хубава местна балканка, около 35-36см, много силна и дебела. Тази риба усмисли деня, но беше още сутрин, а слънцето не се беше подало зад близкия баир. Няколко снимки и обратно, откъдето е дошла, да дебелее.

Продължихме в раздумка и същия спортен стил да облавяме перспективните места, които бяха безброй в големите „пролетни води“, нищо че вече беше настъпило астрономическото лято. Прокрадвахме се сред обраслите брегове и стволовете на величествените елши, укрепили бреговете на усещащата се като недокосната река. Не бях стъпвал на това място повече от 7-8 години, а това, че беше жива ме усмихваше.

Около 11 часа, вече бяхме понаболи доволно рибки в участъка, слънцето напичаше и напомняше за това, че все пак беше лято, та решихме да си дадем малка почивка, а в мен се прокрадна мисълта да се качим още 10тина км нагоре по реката и да пробваме един непознат дори за мен участък. Хем да се скрием от летните жеги по-високо в планината, хем да опознаем нови брегове.

Речено-сторено. Върнахме се при колата, свалихме временно гащеризоните, изядохме по един сандвич и се пренесохме към високата планина. Пътят криволичеше и ставаше все по-труден за каране, а някъде там, в далечината се виждаше и бялата шапка на планината. Тук растителността и бреговете бяха съвсем различни. Речното легло се промени от равнинно, в стръмно и осеяно с едри валуни и огромни каменни канари, напомнящи за могъществото на майката природа. Водата се спускаше стремително надолу през улейчетата, които сама си беше прокопала в скалното легло.

След около час Павката паркира колата, набързо се дегизирахме и решихме да проверим за живот. Редуваха се вир след вир, но достъпът до част от тях беше труден. Бях минал неповече от 50м от колата, като си харесах едно вирче и сякаш на шега реших да заметна Ярито в пяната под бързия, вливащ се във вирчето и да прокарам през вира. Ето, че след малко закачих и една мерна риба, която се откачи бързо. Единичните безконтрени куки дават известни шансове на рибите, особено при тези условия. Ново подаване и нова риба, която също се откачи. Това нямаше значение, важното е, че открихме и тук живот и то с прилични рибки.

Продължихме. На следващото място отново, на очертаващата се като фаворит в риболова въртележка, се завъртя много хубава риба, около 40см, но не повтори. Доста обнадеждаващо. Продължихме с Павката нагоре, той сменаше любимия воблер с тежки въртележки, а аз карах основно на „фаворита“ в този ден. Резултатите не закъсняха и скоро се появиха и първите моделки за снимки. Красиви, недокоснати, неподправени, естествени „дивачки“ както на външен вид, така и по нрав. Както обичам често да практикувам, голяма част от рибите дори нямаше нужда да ги пипам, те се самооткачаха в кепа, а след това само го потапях и те бързо се скриваха под някой камък.

Размерът на рибите в участъка беше уникален, често имахме риби над 30см, което беше повече от приятна изненада. Имаше вирове, от които за снимка излизаха дори 2-3 такива красавици.

А след всяка уловена рибка, Павката пишеше поезия с фотоапарата, който е другото му любимо хоби.

Така в приятна раздумка и с много извадени и откачени риби, премина един незабравим ден. Всеки имаше по 30-40риби, което си беше повече от добър резултат. Радваме се, че в кутиите имахме разнообразие от примамки, така че да нацелим правилните, което в този ден беше от съществено значение за нашия успех. А основния извод е, че никога не трябва да се отказваш, да търсиш рибите.

Риболовът е една приказка, в която рибите са главния герой и ще продължи да бъде разказвана, докато ги има и тях.